3. Едно пътуване из Прованса извън стандартните маршрути - Rozzi Travel
Едно пътуване из Прованса, извън стандартните маршрути (трета част)
Част трета: Йер – Касис – Ла Сиота - Санари-сюр-Мер
Йер ни посреща огрян от слънцето. Това не е учудващо, защото тук слънчевите дни годишно са над 300. Пълното име на града е Йер ле Палмие (Hyeres les Palmiers – Йер Палмите) и се дължи на 7 000 палми, които са част от градския му пейзаж. Всичко започва още през 1867 година, когато откриват, че мекият климат и многото слънце създават чудесни условия за отглеждането на тези екзотични дървета. Много бързо Йер се превръща в европейски център за „производство“ на палми. Разсадниците заемат над 400 декара и годишно се изнасяли към много европейски страни над 360 000 дървета. Апогеят е през периода 1920 -1925 година, когато годишно се отглеждали над 1,2 милиона палмови дръвчета. Създават се и нови сортове. И днес 10 вида палми носят името „палми от Йер“. Логично е място с такъв прекрасен климат да е заселено още в древността. Историята на града започва преди повече от 2 400 години, когато древните гърци основават тук своята колония Олбия, за да осигуряват защита на корабите си, които се движат из тази част на Средиземно море. През Средновековието се появява замък на върха на хълма и в подножието му се разраства укрепен град. А през 19-ти век Иер става привлекателно модно място за богатите хора от Европа, които бягат тук от зимните студове. През този период се построяват прекрасни вили, които придават на Йер този аристократизъм, който се усеща и днес. С една дума намираме се на място, което има много какво да предложи на своите гости.
Отправяме се към „високия град“ , както в много френски градове наричат старите им средновековни части, които са разположени на високо, на някой хълм. И в Йер старата част на града се е покатерила по стръмния склон на даващия възможност за защита хълм. Влизаме в него през вратата Масион (Massillon) от 12-ти век, която е била една от вратите във външната крепостна стена на средновековния град. Продължаваме по едноименната улица, докато стигнем до площада със същото име. Там се издига Кулата на тамплиерите от 12-ти век.. Това е най-големият площад в стария град и едно от знаковите му места. Чудесно място за кратка почивка и подкрепяне с нещо за пиене или хапване. Масите на кафетата и ресторантчетата са завзели по-голяма част от него. След краткия отдих продължаваме по лабиринта от тесни средновековни улички. Другата врата, през която може да се влезе в средновековния град, запазена и до днес е вратата Фануйе (Fenouiiet). Какво може да се види във „високия град“? Останките от замъка от 11-ти век, църквата Сен-Пол от 11-ти век, Рю де Порш (Rue des Porches) с тунелите под напречните сгради, артистичната вила Ноай (Villa Noailles) и разбира се красивите градини с богатство от цветове, форми и аромати на растения донесени от близко и далеч. От парка на вила Сен-Клер се открива прекрасна гледка към новия град и морето. Вилата, построена от американската писателка Едит Уорън изглежда като средновековен замък. Връщам се на вила Ноай, която се смята за първата модернистична сграда във Франция. Странно е, че двете най-известни вили в стария град са коренно противоположни като стилове – Средновековието срещу модернизма. И въпреки това, те са се вписали чудесно, всяка по свой начин, в града.
Време е вече да обърнем внимание и на новата част на града. Слизаме по хълма, преминаваме през парка Сен Бернар и отново потъваме в ярки цветове и аромати.
Навлизаме в новия град с улици, обрамчени с високи палми и красиви аристократични вили, някои от които се крият в зеленината на екзотичните си градини. До 19-ти век Йер си е оставал малък средновековен град, скрил се зад крепостните си стени и обърнал гръб на морето. Векове наред морският бряг криел опасности от вражески нападения и пиратски набези. И изведнъж през 19-ти век туризмът бележи рязък възход. За съжаление тогава той е бил достъпен само за много малка част от обществото и е белязан с елитарност. Англичаните откриват Ница и Йер. Градът се превръща в убежище от студа и дъждовете. Съвременният Париж с големите булеварди е създаден от гения на архитекта Осман (Georges - Eugène Haussmann). Съвременният Йер е създаден от друг гений на 19-ти век – архитекта Алекси Годио (Alexis Godillot). Той обръща града към морето и го сваля на брега. Това е епоха на разточителство, на вили с вид на екзотични дворци или замъци от приказките, на цветя донесени от далечни страни. Новодошлите в Йер търсят екзотика, блясък и разкош и Годио им го дава. Той прокарва широки улици с красиви фонтани. Строи за тях прекрасни вили в разнообразни стилове – Тунизийската вила, Мароканската вила, вила Сен Юбер са само част от тях. Изгражда разкошен манеж с прилежащи конюшни, вдига луксозни хотели. Йер се превръща в любимо място на най-известните писатели на века – Виктор Юго, Лев Толостой, Алфонс дьо Ламартин, Александър Дюма, Роберт Луис Стивънсън. Разхождаме се из града и обсъждаме колко различен и неповторим е Йер със своята аристократична, но в същото време ненатрапваща се красота.
Вечеряме в уютен ресторант на плажа Сентюрон (Ceinturon) с красив изглед към морето. Смятам, че е непростимо да си на брега на Прованса и да не се възползваш от вкусните рибени ястия от местната кухня. Винаги съм се възхищавало от това, как всеки район във Франция зорко пази кулинарните си традиции. Не говорим за веригите за бързо хранене, които са залели и тази страна, а за независимите големи и малки ресторанти. Много жалко, че у нас тези традиции в голяма степен са загубени и по менютата не можеш да се ориентираш къде се намираш. Дано нещата се обърнат и у нас.
Изборът на плажове в района на Йер е наистина голям. И не е маловажно, че те са пясъчни. Въпрос на личен избор е кога да се посети това кътче на Прованса, в зависимост дали предпочитанията са за морска почивка, или за повече пътувания и разглеждане.
След кратък престой в Йер се насочваме на запад. Пътуваме към град Касис (Cassis - Каси, както е правилното му произнасяне, но у нас е известен като Касис). Това китно провансалско градче дължи славата си на уникални скални образувания, наречени каланки и на вината си – основно бели и розе. Каланките са скали, които се спускат стръмно в самите морски води и образуват дълбоки заливчета. Простират се от Касис до Марсилия и са защитен природен феномен, част от Националния парк Каланки. Поетът на Прованс Фредерик Мистрал, носител на Нобелова награда за литература е казал “Който е видял Париж, но не е видял Касис все едно нищо не е видял“. И за да не сме измежду тези, които нищо не са видели започваме разглеждането на Касис. Обиколката ни стартира от пристанището. В дълбокия залив домуват лодки и малки корабчета. Нос Канай, най-високата крайбрежна скала в Европа е естествена защита за залива. На билото му се издига укрепен замък построен през 8-ми век по време на династията на Каролингите. Векове наред той пази пристанището и селището. Днес е превърнат в луксозен хотел. В основата на скалата, по крайбрежната улица е оживено. Има голяма концентрация от кафенета и ресторантчета с тераси обърнати към морето. Те предлагат разнообразни ястия. Навлизаме навътре в града. В тесните му улички има много приятни ресторантчета и бистра, малки магазинчета. Сградите са в провансалски стил. Цветовете на фасадите им са в различните нюанси на жълто и охра. На прозорците имат контрастни капаци. Вече е почти обед и решаваме, че няма да нарушим добрия тон, ако опитаме от вината на Касис. Определено е много трудно да се каже кои са по добри – розето или белите.
Връщаме се на пристанището, откъдето тръгват корабчетата, с които се правят кратки морски разходки до каланките. Има възможност за избор – посещения на 3, 5 или 7 каланки. Избираме 5 каланки за разходка с продължителност малко повече от час. Смятам, че можехме да изберем и 3 каланки и да пътуваме общо 45 минути. Когато корабчето излиза от залива оценяваме ролята на нос Канай. Вълните са осезателни, но корабчето е от бързоходните и усещането не е неприятно. Винаги когато се качвате на корабче за морска разходка е добре да имате някаква връхна дреха или за дамите поне шал. Това важи дори за най-топлите месеци. Иначе рискувате по никое време, насред пътуването, да се окажете с настинка. Минаваме покрай красиви вили накацали върху прочутите скали. Постепенно с отдалечаването от Касис брегът опустява. Остават скалите, средиземноморските борове, смело разперили чадърите на тези каменни стени и морето. Навлизаме последователно в няколко заливчета. В едното има малко пристанище. На скалите има огромна табела определяща правилата за навигация в залива – максимална скорост, максимален тонаж. При този интензивен воден трафик без правила лесно ще стане беля. В друго заливче попадаме на плаж, притиснат от две страни от отвесни скали. Това са любими места на местните хора. Има и много чужди туристи, които идват да прекарат ваканцията си тук, привлечени от суровата красота на морския бряг. На практика за всеки има по нещо – пясъчни плажове и скалисти брегове. Връщаме се в Касис. Не пропускаме да се качим и на туристическото влакче, което ни отвежда до най-високите части на градчето. Влакчето прави специална спирка за да могат туристите да се полюбуват на панорамата и да направят снимки. Нашата цел е хотела Les Roches Blanches, който е бил любимо място за почивка на Чърчил и на Едит Пиаф. Разбира се той е реновиран, с модерно обзавеждане, СПА център и с външни басейни надвесени над морето. В апартамента, който Чърчил се настанявал при всяко свое посещение има негов бюст. Терасата му е обърната към залива и града. На нея Чърчил е обичал да рисува този красив пейзаж. Обядът ни е на голямата тераса на хотела. Прекрасна кухня и подбрани вина. Мястото е изключително и си заслужава човек да го посети и поне да изпие едно кафе на някоя от терасите му.
Отправяме се към Санари – сюр – Мер (Sanary-sur-Mer). Избираме панорамния път Рут де Крет (Route des crêtes). Той следва линията на крайбрежието и се вие по хълмовете без да губи от поглед морето. Многобройните му завои са част от чара му. Гледките са прекрасни, а на няколко места има и специални разширения, които дават възможност човек да се полюбува на панорамата. Освен това тук могат да се видят и рестанките (restanques), типични за тази част на Прованса. Това са подпорни стени от сух каменен градеж. Те дават възможност да се усвоят за земеделието и стръмните склонове на хълмовете, като се терасират. Най-впечатляващи са в Кьор д’ Оноре (Coeur d’Honoré) – 70 дка склонове превърнати в плодородни тераси. Трудолюбието и упоритостта на поколения местни хора са дали резултат и по терасите растат маслинови дървета. Слизаме до морския бряг в курортното градче Ла Сиота (La Ciotat). Днес някогашното рибарско селище привлича любителите на пясъчните плажове, водните спортове, планинското колоездене и катеренето.
Продължаваме нашия път и скоро достигаме до целта си - Санари – сюр – Мер. Посещението ни на това курортно градче започва отново от пристанището. То съществува още от 16-ти век. Тук е събрана истинска голяма колекция от типичните провансалски рибарски лодки. Те са наречени „поантю“ („остри“), заради формата си. Лодките излизат всяка сутрин на риболов и осигуряват прясна риба за многобройните заведения по крайбрежната улица. Санари-сюр-Мер не страда от липса на гости и в месеците, които обичайно се смятат за мъртви в морските курорти. Слънчевото време, меката зима и морските деликатеси привличат ценители от ноември до април. Това е сезонът на морските таралежи. Истински деликатес, който трябва да се опита в съпровод на бели провансалски вина. Санари се смята за рожденото място на съвременното спортно гмуркане и доста филми за подводното царство са заснети в залива му. В Санари-сюр-Мер се намира и къщата на световноизвестния океанограф и изследовател на морските дълбини Жак Ив Кусто – вила „Боабаб“, в която и до днес живеят хора от семейството му. Слънцето, красивият залив и спокойната атмосфера привличат отдавна много писатели. В началото на 40-те години на миналия век хора на перото и интелектуалци от Германия и Австрия намират убежище от нацизма в Санари-сюр-Мер – Стефан Цвайг, Бертолд Брехт, Хайнрих и Томас Ман и много други, общо 400 писатели и интелектуалци.
Минаваме по оживената крайбрежна улица. Високи палми, тераси на заведенията пълни с хора, красива въртележка запазила духа на 19-ти век, пред която чака малка опашка от деца и възрастни. Всяка сутрин на крайбрежната улица може да се посети колоритния фермерски пазар. Той е обявен за най-хубавия пазар във Франция за 2018 година. Една от забележителностите на града е църквата Сен Назер. Самата сграда от 19-ти век, изградена на мястото на първоначалната църква от 15-ти век, не се отличава с нищо особено забележително. Изненадата е вътре. В тази католическа църква стените са изписани в истински православен стил. „Виновник“ за това е Мишел Паша. Зад това екзотично име се крие Мариус Мишел, роден в началото на 19-ти век в Санари-сюр-Мер. Той получава поръчки от Турската империя за строежа на морски фарове по крайбрежията й. Това му носи завидно богатство. Той се превръща в благодетел не само на родния си Санари, но и на другите провансалски крайбрежни градчета. И днес на много места могат да се видят улици с неговото име. А в Санари-сюр-Mер той е и кмет. Мишел Паша е и създателят на курорта Тамарис (Tamaris), с който желае да повтори успеха на Ница като зимен курорт. Запленен от изкуството и културата на Изтока, Мишел Паша строи много сгради пренасящи елементи от тази култура. Той подарява на Санари-сюр-Мер новата църква украсена във византийски стил, който го е впечатлил в Константинопол (нека не забравяме, че до 1930 г. Истанбул се е казвал Константинопол). Друга забележителност на Санари-сюр-Мер е кулата от 14-ти век. В нея се помещава Музеят за подводна археология, а от терасата му можете да се полюбувате на панорамата към залива. Навлизаме в тесните улички, застроени с разноцветни къщи в провасалски стил с много магазинчета. Изкачваме се по тях, разхождаме се сред къщи и градини, често скрити зад високи стени. Такъв е случаят и с къщата на океанолога Жак Ив Кусто. Стигаме до една площадка, от която се открива прекрасна панорама към залива с пристанището и крайбрежната улица. Широко стълбище ни отвежда до морския бряг и крайбрежната улица. Вече е време за почивка.
Отправяме се към хотела ни, който е разположен в близост до Санари-сюр-Мер. Красивата сграда в стил ел епок е заобиколена от 30 дка парк, който достига до самия плаж. Чудесно място за отдих и осмисляне на натрупаните впечатления от обиколката ни по крайбрежието на Прованса. Остава само нейната столица, Марсилия, но тя е отделен сюжет и впечатленията ни от втория по големина град на Франция ще споделим отделно.
Почивка в Прованс в Касис
Част трета: Йер – Касис – Ла Сиота - Санари-сюр-Мер
Йер ни посреща огрян от слънцето. Това не е учудващо, защото тук слънчевите дни годишно са над 300. Пълното име на града е Йер ле Палмие (Hyeres les Palmiers – Йер Палмите) и се дължи на 7 000 палми, които са част от градския му пейзаж. Всичко започва още през 1867 година, когато откриват, че мекият климат и многото слънце създават чудесни условия за отглеждането на тези екзотични дървета. Много бързо Йер се превръща в европейски център за „производство“ на палми. Разсадниците заемат над 400 декара и годишно се изнасяли към много европейски страни над 360 000 дървета. Апогеят е през периода 1920 -1925 година, когато годишно се отглеждали над 1,2 милиона палмови дръвчета. Създават се и нови сортове. И днес 10 вида палми носят името „палми от Йер“. Логично е място с такъв прекрасен климат да е заселено още в древността. Историята на града започва преди повече от 2 400 години, когато древните гърци основават тук своята колония Олбия, за да осигуряват защита на корабите си, които се движат из тази част на Средиземно море. През Средновековието се появява замък на върха на хълма и в подножието му се разраства укрепен град. А през 19-ти век Иер става привлекателно модно място за богатите хора от Европа, които бягат тук от зимните студове. През този период се построяват прекрасни вили, които придават на Йер този аристократизъм, който се усеща и днес. С една дума намираме се на място, което има много какво да предложи на своите гости.
Отправяме се към „високия град“ , както в много френски градове наричат старите им средновековни части, които са разположени на високо, на някой хълм. И в Йер старата част на града се е покатерила по стръмния склон на даващия възможност за защита хълм. Влизаме в него през вратата Масион (Massillon) от 12-ти век, която е била една от вратите във външната крепостна стена на средновековния град. Продължаваме по едноименната улица, докато стигнем до площада със същото име. Там се издига Кулата на тамплиерите от 12-ти век.. Това е най-големият площад в стария град и едно от знаковите му места. Чудесно място за кратка почивка и подкрепяне с нещо за пиене или хапване. Масите на кафетата и ресторантчетата са завзели по-голяма част от него. След краткия отдих продължаваме по лабиринта от тесни средновековни улички. Другата врата, през която може да се влезе в средновековния град, запазена и до днес е вратата Фануйе (Fenouiiet). Какво може да се види във „високия град“? Останките от замъка от 11-ти век, църквата Сен-Пол от 11-ти век, Рю де Порш (Rue des Porches) с тунелите под напречните сгради, артистичната вила Ноай (Villa Noailles) и разбира се красивите градини с богатство от цветове, форми и аромати на растения донесени от близко и далеч. От парка на вила Сен-Клер се открива прекрасна гледка към новия град и морето. Вилата, построена от американската писателка Едит Уорън изглежда като средновековен замък. Връщам се на вила Ноай, която се смята за първата модернистична сграда във Франция. Странно е, че двете най-известни вили в стария град са коренно противоположни като стилове – Средновековието срещу модернизма. И въпреки това, те са се вписали чудесно, всяка по свой начин, в града.
Време е вече да обърнем внимание и на новата част на града. Слизаме по хълма, преминаваме през парка Сен Бернар и отново потъваме в ярки цветове и аромати.
Навлизаме в новия град с улици, обрамчени с високи палми и красиви аристократични вили, някои от които се крият в зеленината на екзотичните си градини. До 19-ти век Йер си е оставал малък средновековен град, скрил се зад крепостните си стени и обърнал гръб на морето. Векове наред морският бряг криел опасности от вражески нападения и пиратски набези. И изведнъж през 19-ти век туризмът бележи рязък възход. За съжаление тогава той е бил достъпен само за много малка част от обществото и е белязан с елитарност. Англичаните откриват Ница и Йер. Градът се превръща в убежище от студа и дъждовете. Съвременният Париж с големите булеварди е създаден от гения на архитекта Осман (Georges - Eugène Haussmann). Съвременният Йер е създаден от друг гений на 19-ти век – архитекта Алекси Годио (Alexis Godillot). Той обръща града към морето и го сваля на брега. Това е епоха на разточителство, на вили с вид на екзотични дворци или замъци от приказките, на цветя донесени от далечни страни. Новодошлите в Йер търсят екзотика, блясък и разкош и Годио им го дава. Той прокарва широки улици с красиви фонтани. Строи за тях прекрасни вили в разнообразни стилове – Тунизийската вила, Мароканската вила, вила Сен Юбер са само част от тях. Изгражда разкошен манеж с прилежащи конюшни, вдига луксозни хотели. Йер се превръща в любимо място на най-известните писатели на века – Виктор Юго, Лев Толостой, Алфонс дьо Ламартин, Александър Дюма, Роберт Луис Стивънсън. Разхождаме се из града и обсъждаме колко различен и неповторим е Йер със своята аристократична, но в същото време ненатрапваща се красота.
Вечеряме в уютен ресторант на плажа Сентюрон (Ceinturon) с красив изглед към морето. Смятам, че е непростимо да си на брега на Прованса и да не се възползваш от вкусните рибени ястия от местната кухня. Винаги съм се възхищавало от това, как всеки район във Франция зорко пази кулинарните си традиции. Не говорим за веригите за бързо хранене, които са залели и тази страна, а за независимите големи и малки ресторанти. Много жалко, че у нас тези традиции в голяма степен са загубени и по менютата не можеш да се ориентираш къде се намираш. Дано нещата се обърнат и у нас.
Изборът на плажове в района на Йер е наистина голям. И не е маловажно, че те са пясъчни. Въпрос на личен избор е кога да се посети това кътче на Прованса, в зависимост дали предпочитанията са за морска почивка, или за повече пътувания и разглеждане.
След кратък престой в Йер се насочваме на запад. Пътуваме към град Касис (Cassis - Каси, както е правилното му произнасяне, но у нас е известен като Касис). Това китно провансалско градче дължи славата си на уникални скални образувания, наречени каланки и на вината си – основно бели и розе. Каланките са скали, които се спускат стръмно в самите морски води и образуват дълбоки заливчета. Простират се от Касис до Марсилия и са защитен природен феномен, част от Националния парк Каланки. Поетът на Прованс Фредерик Мистрал, носител на Нобелова награда за литература е казал “Който е видял Париж, но не е видял Касис все едно нищо не е видял“. И за да не сме измежду тези, които нищо не са видели започваме разглеждането на Касис. Обиколката ни стартира от пристанището. В дълбокия залив домуват лодки и малки корабчета. Нос Канай, най-високата крайбрежна скала в Европа е естествена защита за залива. На билото му се издига укрепен замък построен през 8-ми век по време на династията на Каролингите. Векове наред той пази пристанището и селището. Днес е превърнат в луксозен хотел. В основата на скалата, по крайбрежната улица е оживено. Има голяма концентрация от кафенета и ресторантчета с тераси обърнати към морето. Те предлагат разнообразни ястия. Навлизаме навътре в града. В тесните му улички има много приятни ресторантчета и бистра, малки магазинчета. Сградите са в провансалски стил. Цветовете на фасадите им са в различните нюанси на жълто и охра. На прозорците имат контрастни капаци. Вече е почти обед и решаваме, че няма да нарушим добрия тон, ако опитаме от вината на Касис. Определено е много трудно да се каже кои са по добри – розето или белите.
Връщаме се на пристанището, откъдето тръгват корабчетата, с които се правят кратки морски разходки до каланките. Има възможност за избор – посещения на 3, 5 или 7 каланки. Избираме 5 каланки за разходка с продължителност малко повече от час. Смятам, че можехме да изберем и 3 каланки и да пътуваме общо 45 минути. Когато корабчето излиза от залива оценяваме ролята на нос Канай. Вълните са осезателни, но корабчето е от бързоходните и усещането не е неприятно. Винаги когато се качвате на корабче за морска разходка е добре да имате някаква връхна дреха или за дамите поне шал. Това важи дори за най-топлите месеци. Иначе рискувате по никое време, насред пътуването, да се окажете с настинка. Минаваме покрай красиви вили накацали върху прочутите скали. Постепенно с отдалечаването от Касис брегът опустява. Остават скалите, средиземноморските борове, смело разперили чадърите на тези каменни стени и морето. Навлизаме последователно в няколко заливчета. В едното има малко пристанище. На скалите има огромна табела определяща правилата за навигация в залива – максимална скорост, максимален тонаж. При този интензивен воден трафик без правила лесно ще стане беля. В друго заливче попадаме на плаж, притиснат от две страни от отвесни скали. Това са любими места на местните хора. Има и много чужди туристи, които идват да прекарат ваканцията си тук, привлечени от суровата красота на морския бряг. На практика за всеки има по нещо – пясъчни плажове и скалисти брегове. Връщаме се в Касис. Не пропускаме да се качим и на туристическото влакче, което ни отвежда до най-високите части на градчето. Влакчето прави специална спирка за да могат туристите да се полюбуват на панорамата и да направят снимки. Нашата цел е хотела Les Roches Blanches, който е бил любимо място за почивка на Чърчил и на Едит Пиаф. Разбира се той е реновиран, с модерно обзавеждане, СПА център и с външни басейни надвесени над морето. В апартамента, който Чърчил се настанявал при всяко свое посещение има негов бюст. Терасата му е обърната към залива и града. На нея Чърчил е обичал да рисува този красив пейзаж. Обядът ни е на голямата тераса на хотела. Прекрасна кухня и подбрани вина. Мястото е изключително и си заслужава човек да го посети и поне да изпие едно кафе на някоя от терасите му.
Отправяме се към Санари – сюр – Мер (Sanary-sur-Mer). Избираме панорамния път Рут де Крет (Route des crêtes). Той следва линията на крайбрежието и се вие по хълмовете без да губи от поглед морето. Многобройните му завои са част от чара му. Гледките са прекрасни, а на няколко места има и специални разширения, които дават възможност човек да се полюбува на панорамата. Освен това тук могат да се видят и рестанките (restanques), типични за тази част на Прованса. Това са подпорни стени от сух каменен градеж. Те дават възможност да се усвоят за земеделието и стръмните склонове на хълмовете, като се терасират. Най-впечатляващи са в Кьор д’ Оноре (Coeur d’Honoré) – 70 дка склонове превърнати в плодородни тераси. Трудолюбието и упоритостта на поколения местни хора са дали резултат и по терасите растат маслинови дървета. Слизаме до морския бряг в курортното градче Ла Сиота (La Ciotat). Днес някогашното рибарско селище привлича любителите на пясъчните плажове, водните спортове, планинското колоездене и катеренето.
Продължаваме нашия път и скоро достигаме до целта си - Санари – сюр – Мер. Посещението ни на това курортно градче започва отново от пристанището. То съществува още от 16-ти век. Тук е събрана истинска голяма колекция от типичните провансалски рибарски лодки. Те са наречени „поантю“ („остри“), заради формата си. Лодките излизат всяка сутрин на риболов и осигуряват прясна риба за многобройните заведения по крайбрежната улица. Санари-сюр-Мер не страда от липса на гости и в месеците, които обичайно се смятат за мъртви в морските курорти. Слънчевото време, меката зима и морските деликатеси привличат ценители от ноември до април. Това е сезонът на морските таралежи. Истински деликатес, който трябва да се опита в съпровод на бели провансалски вина. Санари се смята за рожденото място на съвременното спортно гмуркане и доста филми за подводното царство са заснети в залива му. В Санари-сюр-Мер се намира и къщата на световноизвестния океанограф и изследовател на морските дълбини Жак Ив Кусто – вила „Боабаб“, в която и до днес живеят хора от семейството му. Слънцето, красивият залив и спокойната атмосфера привличат отдавна много писатели. В началото на 40-те години на миналия век хора на перото и интелектуалци от Германия и Австрия намират убежище от нацизма в Санари-сюр-Мер – Стефан Цвайг, Бертолд Брехт, Хайнрих и Томас Ман и много други, общо 400 писатели и интелектуалци.
Минаваме по оживената крайбрежна улица. Високи палми, тераси на заведенията пълни с хора, красива въртележка запазила духа на 19-ти век, пред която чака малка опашка от деца и възрастни. Всяка сутрин на крайбрежната улица може да се посети колоритния фермерски пазар. Той е обявен за най-хубавия пазар във Франция за 2018 година. Една от забележителностите на града е църквата Сен Назер. Самата сграда от 19-ти век, изградена на мястото на първоначалната църква от 15-ти век, не се отличава с нищо особено забележително. Изненадата е вътре. В тази католическа църква стените са изписани в истински православен стил. „Виновник“ за това е Мишел Паша. Зад това екзотично име се крие Мариус Мишел, роден в началото на 19-ти век в Санари-сюр-Мер. Той получава поръчки от Турската империя за строежа на морски фарове по крайбрежията й. Това му носи завидно богатство. Той се превръща в благодетел не само на родния си Санари, но и на другите провансалски крайбрежни градчета. И днес на много места могат да се видят улици с неговото име. А в Санари-сюр-Mер той е и кмет. Мишел Паша е и създателят на курорта Тамарис (Tamaris), с който желае да повтори успеха на Ница като зимен курорт. Запленен от изкуството и културата на Изтока, Мишел Паша строи много сгради пренасящи елементи от тази култура. Той подарява на Санари-сюр-Мер новата църква украсена във византийски стил, който го е впечатлил в Константинопол (нека не забравяме, че до 1930 г. Истанбул се е казвал Константинопол). Друга забележителност на Санари-сюр-Мер е кулата от 14-ти век. В нея се помещава Музеят за подводна археология, а от терасата му можете да се полюбувате на панорамата към залива. Навлизаме в тесните улички, застроени с разноцветни къщи в провасалски стил с много магазинчета. Изкачваме се по тях, разхождаме се сред къщи и градини, често скрити зад високи стени. Такъв е случаят и с къщата на океанолога Жак Ив Кусто. Стигаме до една площадка, от която се открива прекрасна панорама към залива с пристанището и крайбрежната улица. Широко стълбище ни отвежда до морския бряг и крайбрежната улица. Вече е време за почивка.
Отправяме се към хотела ни, който е разположен в близост до Санари-сюр-Мер. Красивата сграда в стил ел епок е заобиколена от 30 дка парк, който достига до самия плаж. Чудесно място за отдих и осмисляне на натрупаните впечатления от обиколката ни по крайбрежието на Прованса. Остава само нейната столица, Марсилия, но тя е отделен сюжет и впечатленията ни от втория по големина град на Франция ще споделим отделно.
Почивка в Прованс в Касис
Полезни връзки:
на път |
пътепис за прованс |
пътепис за лазурния бряг |
забележителности провансар забележителности южна франция |
